Uncategorized

Преди да премина към него е важно да направя уточнение, че много често в сънищата си се чувствам по най-различен начин, имам предвид като себеосъзнаване в ситуацията, за което все още не мога да дам категорично обяснение, затова само ще ги препредавам, до колкото ми е възможно .

И така, ще пропусна първата част, защото е твърде лична, а и няма отношение към последвалото развитие, освен като динамика на преход от едно състояние в друго. В първата част на съня,  аз съм с разни познати и непознати хора, но не съм неориентирана къде съм и какво правя там. Това усещане го имам често в сънищата и съм се научила професионално да се прикривам, че не знам за какво става дума. Наблюдавам много и се опитвам да не говоря много, да правя като другите. Тук пак беше по-малко напрягащо, защото поне имаше и познати лица, на които малко или много имам доверие.

Та в тази част се лутам в една сграда, като муха без глава из коридорите на една голяма сграда. В този момент към мен започна да се приближава с бясна скорост, някакво много агресивно същество, което до някъде напомня на мъж, не не съвсем. Този път не се изплаших, а осъзнах че това е същество на Страха, застанах срещу него и започнах да му крещя с пълно гърло. Чувството, което изпитвах не беше страх, а някаква особена решителност, която акумулираше голяма сила. В този момент съществото някак се стърчи и като че ли нещо го засмука обратно към дъното на коридора.

Веднага след това в коридора се появи едно момиче, което беше с дълга коса, но някак си беше привела главата надолу и настрани и не можех да я видя. Беше важно да я видя, за да преценя, как е настроена към мен. Видях я. Изглеждаше ми нормално и я заговорих. След това се появи някакво младо момче. Не мога да определя възрастта на нито един от двамата, но бяха доста млади. Заговорих се и с момчето. Не помня точно какво (след това стана ясно, какво съм искала от него 🙂 ). Тръгнахме по едни големи стълби надолу по етажите. Тук сградата, в която се намирах започна да ми напомня за първото ми училище, но някак изглеждаше доста по-различно. Слизайки надолу по стълбите аз продължавах да говоря с тях:

– Аз съм Никой (псевдоним) – представих се аз.

– И аз съм Никой – усмихнах се и си казах, че е голямо весело съвпадение, но в този момент момчето каза:

– И аз съм Никой

– Тогава аз съм в моето подсъзнание – заключих аз, а те закимаха утвърдително.  Бях изумена, че имам толкова добре структурирани личности, които функционират така отделно и независимо от мен… Директните наблюдения и открития в Несъзнаваното ми, винаги са били изумително  преживяване. Който е работил там, знае че това е като да си в непознат свят –  това е обективна реалност, но вътрешна и няма нищо общо с въображение или фантазии или нещо подобно. Там има много живот и сложна структура и закони, като всеки друг свят. Колко ли такива личности има още …

Пристигнахме на най-ниското ниво. Явно това беше крайната ни точка. Там имаше и други хора. Приличаше си наистина на училище. Пред краката ни имаше едни капаци, като на зимник под земята. Момчето Никой ги отвори и си потопи единият крак, за да ми покаже, че там трябва да вляза. Дойде ми веднага мисълта, че не мога да дишам под вода, но пък имах доверие, на момчето, че знае къде ме води. Той се заговори с някой, но аз реших да не го чакам, че от тук нататък трябва да продължа сама.

Скочих вътре. Материята вътре беше със странна консистенция.  Приличаше на нещо като гъста вода, заредена с някаква енергия, като желе малко, но не точно … На цвят беше нещо като тъмно сиво-синя. Гмурнах се цялата вътре и взех съзнателно решение да опитам да дишам. Не знам, дали е било точно дишане, но притесненията ми че няма да мога да дишам отдолу изчезнаха и се чувствах нормално. Сега трябваше да се справя с тъмнината. На теория знаех доста неща. На практика ми се случваше за първи път, точно по този начин да се случва – стъпка по стъпка и да съм осъзната. Започнах усилено да мисля, че това е енергийното ми тяло и трябва да  “активирам” неговите сетива, да се адаптирам към него. Започнах да чувам разни неща около мен. Разбрах, че съм “пристигнала” някъде, но още не виждах нищо. Беше ме страх в опита си да видя, да не отворя очите на физическото си тяло. Затова започнах само да мисля : “ВИЖДАШ, ВИЖДАШ, ВИЖДАШ …”  и нещата около мен започнаха да се проясняват. И стана ясно като бял ден. Бях невероятно щастлива. Не знам, дали съм била по-щастлива някога … Виках на ум : ” АЗ ВИЖДАМ, АЗ ВИЖДАМ, АЗ ВИЖДАМ …” . Не можете да си представите каква еуфория беше.

Тук има някаква част, която ми се губи като спомени, но си спомням,  че мястото беше много спокойно. С много хубава природа, хубава природа. Лек ветрец. Имаше разни къщи на доста голямо пространство, тук-таме хора. Като село, но като никое друго село на Земята. Срещнах един човек и му казах, че съм от Другия свят (явно си мислех, че Другият свят е единствената алтернатива на неговият Свят 🙂 )

– Аз имам ли къща тук? – попитах го аз

– Да, имаш, голяма … – посочи ми в някаква посока в далечината, в която виждах само хълмове. Но се сетих, че тук придвижването трябва да е с намерение и затова го прекъснах:

– Аз ще отида сама.

Започнах да си мисля: “В КЪЩИ, В КЪЩИ, В КЪЩИ … ”  и познайте какво се случи 🙂 Е, не се върнах съвсем в изходно положение, но се върнах в Несъзнаваното си отново пред дървените капаци, които покриваха онази странна материя. Отново се гмурнах в нея. Пак трябваше да мина съзнателно през етапите на адаптация на “дишането” и “проглеждането”. Този път беше доста по-лесно, защото вече знаех какво ме очаква и какво трябва да правя. Появих се в някаква дървена сграда – много чистичка и новичка. Колкото и да описвам, няма да мога да я опиша съвсем, защото там всичко изглежда по-различно. Като да се опитвам да обясня каква е разликата между анимацията и реалния свят за нас. Та там е нито като нашата реалност, нито като анимация :). Та това беше нещо като къщичка и пълна с малки прасенца и някаква проста технология, поне на мен така ми изглеждаше. Всичко беше много хубаво и чистичко. Прасенцата също – малки, розови и чистички. Като че ли ми се стори, че машината трябва да подрежда прасенцата. Няма особен смисъл. Те започнаха да ме заобикалят, да любопитстват. Не се страхувах или притеснявах от тях, но търсих начин да изляза. Загледах се в някаква дупка, но тогава едно малко момче отвори едни кепенци пред мен, пак беше на някакво ниво под земята. Момчето ме гледаше учудено:

– Здравей, аз съм от Другия свят – отново се похвалих аз :))) – Знаеш ли за него? – момчето ми кимна утвърдително – Какво е това – попитах го, сочейки към прасенцата и технологията.

– Това са вейлксове – отговори ми момчето.

– Мислих, че така се казват машините за летене.

– Така се казваха преди. Сега ги произвежда ….. ( тук не помня какво име ми казва) ….

Аз все още бях невероятно щастлива, че съм успяла да стигна до там:

– Аз ще отида да се поразходя и да поразгледам – казах му аз.

На същото място бях се върнала, от първия ми опит. Беше все така хубаво, спокойно, просторно, слънчево, зелено… Наслаждавах се на лекият ветрец, взирах се в далечината в планините и хълмчетата…  Аз се отпуснах и се носих в безтегловност по вятъра – като в морето, но някак тук се усещах по-лека и имаше полъх … Наистина голяма радост, голямо блаженство.

Близо до мен вървеше една баба и държеше в ръцете си няколко житни класа. Нещо правеше с тях – като да ги реди в определен ред. Зачудих се, че е стара и в Този свят. Помислих си, че така може да изглеждат старите души. Не можех да си обясня, защо е избрала тази форма и затова вкарах логика явно:)) Имаше странно излъчване. Аз го разчитах, като че е луда. Отидох близо до нея, ако мога с нещо да и помогна. Тогава тя набута класовете в устата си и започна да прави нещо като “пърденето” с тревички,  които ние правим. Отдалечих се от нея и като  се обърнах, тя се беше навела до земята и ги ядеше. Странна работа.
Имаше и едно мостче наблизо.  По него вървеше една пухкава циганка, която изглежда се ядосваше на нещо. Аз бях все така щастлива и развълнувана и наблюдавах с голям интерес. Като се доближих до нея, тя ми каза, че иска да откаже  цигарите, а беше захапала една. По някое време, започнах да усещам нечие присъствие зад мен, някой който е съсредоточил вниманието си върху мен. Усещах го отчетливо и постепенно ми привлече вниманието – видях го с периферията, че беше мъж:

– Виждааам теее – казах, закачливо шеговито аз.

Той нищо не отговори, но се опита да се завърти и да се престори, че е случайно там.

– Казах ти, виждам те – казах отново аз и този път се обърнах към него. Не го разгледах добре, но някак изпитвах радост, че съм го срещнала.

– Аз вече мога да виждам – похвалих се и на него. Той само ме гледаше благо. Беше доста по-едър от мен. Макар, че частно казано, обикновено нямам никаква представа аз как изглеждам, и тук беше така, но че беше много по-висок от мен беше ясно. Метнах се на врата му и го попитах:

– А ти кой си? Ти кой си? – усещах някаква необяснима привързаност, но не можех да си спомня кой е. Той продължи да ме гледа все така благо, но не ми отговори нищо.

– Ще те видя ли в Другия Свят? – попитах го аз.

– Не – сигурно ми отговори  той.

По някаква неясна за мен причина, това толкова много  ме разстрои, че се захлупих да плача, върху гърдите му. Тази интензивна емоция моментално ме върна в тялото. Връщането не прилича на събуждане изобщо. Няма никаква сънливост или преходен период на осъзнаване. Пристигнах си в тялото в пълно будно съзнание, с пълния пакет с емоции …